Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.
А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.
-- Сбогом, Лято
Рей Бредбъри, 2006
