http://framespotting.net/iztochni-piesi/
Да не пропусна да го гледам :)
четвъртък, 29 октомври 2009 г.
Имало едно време
Имало едно време Гара Искър. В една от малките постройки работел последният останал бръснар. На всеки казвал, че обича работата си, че за нея трябва да имаш сърце и да не лъжеш. На нас каза да се върнем, излезе пред бараката си да ни изпрати.
- Хайде, слънчеви деца, Бог да ви пази.
Източник -http://www.dnevnik.bg
- Хайде, слънчеви деца, Бог да ви пази.
Източник -http://www.dnevnik.bg
петък, 23 октомври 2009 г.
петък, 16 октомври 2009 г.
Лятото изтече…
Лятото изтече като пееща вода.
Тежко ми е — колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.
Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.
Но не мога — аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.
Петя Дубарова, „Аз и морето“, издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980
Тежко ми е — колко много, много пих от нея.
Бели стъпки, нежни като котешка следа,
още за червената му песен пеят.
Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна.
Но не мога — аз на лятото обрекла се веднъж
ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.
То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,
пак дъхът му цветен ще ме парне.
Петя Дубарова, „Аз и морето“, издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980
вторник, 13 октомври 2009 г.
четвъртък, 8 октомври 2009 г.
вторник, 6 октомври 2009 г.
златно е. в сърцето мипетък, 2 октомври 2009 г.
Нощ в Лисабон
"Бе странна нощ. Постепенно гласовете замлъкнаха. Плачът на старите жени спря; само понякога, когато се събуждаха, те изхълцваха и потъваха обратно в съня като в черна вълна, която ги задушаваше. Свещите постепенно угаснаха. Хелен спеше на рамото ми. Насън тя обви ръце около мен, а когато се събуждаше, ми шепнеше думи, които веднъж бяха думи на дете, а после — на любима, думи, които не се казват денем и които в един подреден живот и нощем рядко се чуват. Това бяха думи на мъка и на раздяла, думи на плътта, която не иска да се раздели, думи на кожата, на кръвта и на жалбата, на прастарата жалба на света — че не можем да останем един до друг, че винаги има един пръв, който трябва да тръгне, и че смъртта всяка секунда ни дърпа за ръката да не спираме, ала ние все пак сме уморени и поне за час бихме пожелали илюзията за вечността. По-късно тя бавно се свлече на коленете ми. Държах главата й в ръцете си и я гледах да диша в светлината на последната свещ."
Ерих Мария Ремарк - Нощ в Лисабон 1962
Ерих Мария Ремарк - Нощ в Лисабон 1962
Абонамент за:
Публикации (Atom)